Историческото развитие на парламента е дълъг и сложен процес. За предшественик на съвременния парламентаризъм обикновено се приемат варварските народни събрания от ранното средновековие (Робърт Дал сочи за предшественик на представителната демокрация викингските народни събрания). Същинската родина на парламентаризма е Великобритания, защото там той престава да бъде традиционна корпоративна структура и се превръща в модерна институция. Историята на възникването и укрепването на английския парламент е история на ограничаването на кралската власт в полза на парламента като представител на народа.
Всичко започва, след като крал Хенри II сформира Великия кралски съвет, който свиквал често, за да гласува извънредни данъци, да обсъди кралските законопроекти и да даде мнение за тях. Последната дума била на краля. Кралското всевластие тежало както на благородниците, които участвали в Кралския съвет, така и на поданиците. Стигнало се до тежък конфликт, при който кралят е трябвало да отстъпи. Кралят и феодалите успяват да се договорят и така се появява Magna charta. Във Великата харта на свободите от 1215 г. се приема, че кралят няма право да налага и събира особени данъци, без предварително да вземе съгласието на Великия съвет, който се състои от висши духовници и барони, избрани като представители на общините. Новото в представителството е, че предварително се уведомяват присъстващите за какво се събират и че присъстват по четирима малки барони (от средното съсловие) или рицари от всяко графство, които са най-добрите в областта.
От това произтичат две важни последици: средното съсловие (малките барони, земевладелци, граждани) не може да се обедини в отделна класа и да се противопостави на феодалите на краля; и големите феодали, водейки борбата с помощта и в името на целия народ, извоюват публични права за себе си и за съюзниците си или, както се казва в самата Харта „за всички свободни люде в Англия”. Всички те са представени в едно събрание лично или чрез делегати, образуват един Commune Concilium Regni, впоследствие наречен Parliamentum, който упражнява вместо тях политическите права, отстъпени им с разни харти и други такива актове.
Значението на Магна харта за развитието на парламентаризма и правовия ред може да се види в думите на Маргарет Тачър:
„ „Текстовете във Великата харта на свободите засягат практически дори банални въпроси от ежедневието по онова време. По въпроса за справедливостта отиват още по-далече. В документа се появява терминът „свободен човек и привилегиите са дадени нему, но през следващите векове този термин вече се използва за по-голяма част от населението. Програмата на бароните добива значение, различно от повърхностните подобни искания на влиятелни поданици на средновековни владетели другаде по света. Магна харта става върховния и вечен символ на свободата в Англия.
Ала бароните от ливада в Рънимийд са повече французи, отколкото англичани. Те са груби и войнствени и явно не се интересуват особено от средновековното понятие за социален съвет. Но макар и да не са били умели дипломати, упоритостта им да накарат своеволния монарх да приеме ограничения на властта си, настоятелното им искане оттук нататък той да управлява според законите, а не със сила, тяхното вдъхновено познаване на общността на „свободните хора”, полагат началото на традиция, която е жива и днес. И като всички велики традиции тя е имала по-силно въздействие върху историята, отколкото участниците в първоначалното събитие са можели да си представят.”
“
Първоначално парламентът няма законодателна власт, а само право на петиция, т.е. да отправя молби до краля да издаде един или друг закон. Петициите били колективни и мотивирани, като често в тях са излагани нарушения на администрацията, празноти и несъвършенства на законодателството. По този начин започнали да се появяват и наченките на парламентарния контрол. Тъй като самите закони се изготвяли в канцеларията на краля и понякога били преиначавани, била въведена практиката петициите да се внасят в камарите във вид на готов законопроект – bill. Така през XV в., при царуването на Хенри III, се установява пряката законодателна инициатива. Процедурата била следната: петицията се внася, двете камари я приемат, след което кралят я одобрявал или не. Одобреният bill добива силата на закон. Така се е създала и институцията на монархическата санкция: одобрение или вето. Всъщност кралят продължавал да е законодателят. Той имал последната дума, както и законодателната инициатива, можел и сам да законодателства. Тази правна процедура се е запазила и до днес, модернизирайки се. Парламентаризмът във Великобритания се развива последователно в тази посока.
По времето на Тюдорите се развива новото социално групиране. Създава се средното съсловие, което в Камарата на общините вижда своето политико-правно изражение. Абсолютизмът подтиква и лордовете да обединят усилията си със средното съсловие. Това е времето, в което се проявява прецедентът с министърската отговорност. Камарата обвинява кралския канцлер Франсис Бейкън в противозаконно управление и го наказва. Обвинението е, че той е изпълнявал кралски заповеди, противоречащи на волята на парламента. Кралят не посмява да отмени наказанието, само го намалява.
Решаващ момент в развитието на парламента намираме по време на Пуританската революция. Това е битка между парламента и краля. Историята е следната. Кралят иска да създаде силна войска за предстоящата война и за това са му необходими средства. Отпускането им трябва да стане с одобрението на парламента. Той поставя условието да се узакони Петицията за право. Вместо кралят да се яви в камарата, той изпратил пазителя на държавния печат и дал уклончив отговор. Тогава Камарата поискала ясен отговор и кралят се принудил да се яви и да произнесе на френски език обичайната фраза: „Нека бъде закон това, което се иска!”
Петицията на правата съдържа разпоредби, даващи по-голяма лична свобода и контрол върху управлението на краля. В резултат на това Чарлз I разтурва парламента и започва да преследва парламентаристите. В продължение на 12 години камарата не заседава. През 1641 г. кралят влиза с войска в парламента. Започва война между камарата и краля, който изпратил гвардейците си да арестуват водачите на опозицията. През същата нощ в Лисабон избухва революция. Войските на краля се присъединяват към бунтовниците, Чарлз I е заловен, осъден на смърт от парламентаристите и посечен на 21 януари 1649 г. Войната е спечелена от парламента.
По времето на крал Джордж I възниква и институтът на министър-председателя. Отначало кабинетът е председателстван от краля, но постепенно започнал да заседава сам и се наложило някой да замества краля и да ръководи заседанията. Този заместник на краля се превръща в министър-председател. Парламентарното управление добива своя окончателен вид през 1782 г., когато пада целия кабинет на лорд Норд в резултат на вот на камарата на общините. Всъщност това се случва след гласуване в парламента, което не дава подкрепа на предложението на правителството и вследствие това неблагоприятно за него решение то бива сменено от краля. Думите в писмото на краля до министър-председателя са исторически: „Настъпи фаталният час, когато несгодите на времената и внезапният обрат в чувствата на Камарата на общините ме принудиха да променя министрите си.” От този момент настъпва една от най-характерните черти на парламентаризма, а именно, политическата отговорност на кабинета пред парламента.
